Гарантиране защитата на правата на бежанците според международното публично право

Целта на този материал е да анализира международноправната уредба, гарантираща защитата на правата на бежанците. Налице е връзка между бежанското право и правата на човека, чрез която се създава гаранция за по-пълна протекция. Взаимодопълващият и взаимозависим характер на двете регулативни системи може да бъде проследен чрез концентрацията върху принципа на забрана за експулсирането или връщането на лицата при определени условия.

Уредбата, която регламентира и гарантира закрила на бежанците, е резултат от политическите и правни процеси, настъпили в Европа през XX век. Тя продължава да се развива и в наши дни. Осъзнатата необходимост от защита по време на двете световни войни намира своята реализация в създаването на Конвенцията за статута на бежанците през 1951 г. и на Протокола за статута на бежанците от 1967 г. Независимо, че международното бежанско право се обособява като отрасъл на международното публично право, успоредно с него действа и уредбата на правата на човека. Двете регулативни системи се взаимодопълват, като по този начин дават цялостна закрила за всички, които търсят убежище от преследване, както и за онези, които вече са с признат бежански статут.

Корелацията между бежанското право и правата на човека се отчита в два основни аспекта. Първият е свързан с причината, която кара хората да търсят закрила, а вторият – с възможността да се ползват от тази защита, т.е. да получат ефективна гаранция за техните абсолютни и неотменими права. Насилието, причинявано от режими, погазващи основните човешки права и преследващи мирното население по време на военни конфликти, може да бъде причина за търсене на убежище в чужда страна. Невъзможността или нежеланието на държавата, от която определено физическо лице идва, да се справи със защитата на основните човешки права, води до пораждане на отговорност за международната общност да го закриля. В основата на този ангажимент лежи принципа на забрана за експулсирането или връщането на бежанци. Той претърпя развитие не само в областта на международното бежанско право, а и в регулативната система на правата на човека.

Вторият аспект е свързан с уредбите, които двата отрасъла на международното публично право предлагат на страните и насоките, които им предоставят, за да гарантират по максимално ефективен начин защитата на основните човешки права на бежанците. Тези насоки всъщност са база, на която се прави оценка, дали конкретна държава изпълнява или не отговорностите си като част от международната общност.

Принципът на забрана за експулсирането или връщането на бежанци лежи в основата на уредбата на международното бежанско право. Той дава една гаранция (правна и морална), че приемащата държава ще изпълни задължението си да закриля лицето, търсещо защита и убежище. Принципът е заложен в чл. 33, ал. 1 във вр. с чл. 31 от Конвенцията за статута на бежанците, според който „[н]икоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (“refouler”) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи“. Също така релевантна и потвърдителна е уредбата в чл. 2, ал. 3 от Конвенция от 1969 г. на Организацията за африканско единство относно специфичните аспекти на проблемите с бежанците в Африка и Декларацията от Картахена за бежанците от 1984 г. Този принцип влиза в сила, когато лицето отговаря на изискванията на чл. 1 на Конвенцията и може да бъде определено като бежанец.

Освен тази положителна предпоставка е налице и отрицателна, която може да бъде открита в чл. 33, ал. 2 от Конвенцията. Тя гласи, че „[o]т облагите [на] тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна“. Тоест от забраната за експулсиране или връщане има две изключения:

  1. Не се прилага, когато физическото лице представлява опасност за сигурността на приемащата страна;
  2. Не се прилага, когато лицето е осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление в приемащата държава и това лице представлява опасност за обществото на приелата го страна.

Принципът на забрана за експулсиране или връщане на конкретна категория лица е заложен и в основата на уредбата, свързана със защитата на правата на човека. Според чл. 3, ал. 1 от Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание „[н]икоя държава – страна по конвенцията, не може да експулсира, връща („rеfоиlеr“) или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания“. Това правило е императивно, т.е. наличието на изключения е недопустимо. Независимо от качеството или статута на лицето, ако има основание да се счита, че то ще бъде изтезавано, то експулсирането, връщането или екстрадирането са недопустими. Чл. 16, ал. 1 от Международната конвенция за защита срещу насилствено изчезване (enforced disappearance) забранява експулсирането, връщането или екстрадирането на лице, за което има основание да се счита, че ще изчезне насилствено. Правилото отново е императивно.

На регионално ниво и според задължителното правило, заложено в чл. 19, ал. 2 от Хартата на основните права на ЕС, „[н]икой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание”.

При сравнение между уредбите на международното бежанско право и правата на човека, регулиращи принципа на забрана за експулсиране или връщане, става ясно, че регулативната система на правата на човека дава по–големи гаранции срещу експулсиране или принудително връщане. При нея не се наблюдават изключения от принципа. Така е само на пръв поглед. Взаимодопълващата функция между двете уредби може да се види при последиците от прилагането им.

Да вземем предвид хипотезата, при която попадаме както в положителната, така и отрицателната предпоставка според международното бежанско право. Лице – бежанец (положителна предпоставка), съгласно разпоредбата на чл. 1 от Конвенцията за статута на бежанците, за което:

1. има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира (отрицателна предпоставка); или

2. веднъж осъждано с окончателна присъда за особено тежко престъпление (отрицателна предпоставка),

представлява опасност за обществото и националната сигурност на тази държава. Това лице може да бъде експулсирано или върнато на основание чл. 33, ал. 2 от Конвенцията за статута на бежанците. Тоест по силата на международното бежанско право няма да се приложи принципът за забрана за експулсиране или връщане на бежанец. Същевременно при преценка на приемащата държава, лицето може да бъде подведено под наказателна отговорност по силата на вътрешното й процесуално и наказателно право (ако престъплението е извършено в тази страна).

Ако компетентните органи решат да пристъпят към изпълнение на чл. 33, ал. 2 от Конвенцията, преди да експулсира или върне лицето – бежанец, приелата го държава, гарантираща неговата закрила, трябва да провери дали не са налице предпоставките, които биха активирали принципа за забрана или експулсиране, но в регулативната система на правата на човека. Тоест ако за лицето – бежанец, представляващо опасност за обществото или за националната сигурност, има достатъчно основание да счита (според обстоятелствата и доказателствата по конкретния казус), че при връщане или експулсиране ще бъде изтезавано, осъдено на смърт или подложено на друго нечовешко или унизително отношение или наказание, то приемащата (и застрашена) държава не може да го експулсира, върне или екстрадира.

Лицето ще остане на територията на същата държава, но без статута на бежанец, т.е. ще бъде чужденец, който няма да се ползва от принципа на забрана за връщане или експулсиране според международното бежанско право. Когато гореописаните основания и страхове, че лицето ще бъде изтезавано, осъдено на смърт и т.н. преминат, то може да бъде върнато или експулсирано в собствената си държава. Но дори и в този случай, компетентните органи трябва да спазят процедурата, която е заложена в чл. 1 от Протокол 7 от КЗПЧОС.

Заключението, което можем да изведем от този анализ на абсолютния характер на принципа в областта на правата на човека и условния характер на принципа в областта на международното бежанско право, е, че чрез взаимозависимостта и взаимообвързаността между двете уредби се гарантира защитата на правата както на извършителя, така и на жертвата. На първо място правата на човека служат като механизъм за закрила на индивидите и забраняват всяко едно посегателство срещу техните абсолютни и универсални човешки права. На второ място се дава защита на всички, които търсят убежище от преследване, както и на онези, които са вече с признат бежански статут. И ако някой от тях извърши престъпление, то уредбата на правата на човека задължава компетентните органи да подведат въпросното лице под отговорност. Но в същото време, приемайки, че това лице – извършител може да се нуждае и от защита, компетентните органи са длъжни да го закрилят от опасността да бъде изтезавано, осъждано на смърт или подложено под нечовешко и унизително третиране както в своята, така и в приемащата страна. Тоест уредбата в нейната цялост задължава държавата да дава закрила на лица, попадащи в чл. 1 от Конвенцията за статута на бежанците, но в същото време я задължава да подведе по отговорност тези от тях, които са извършили престъпления, като в същото време ги защитава от опасността да бъдат нарушени техни неотменими човешки права.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *